142 години от обесването на Апостола на свободата Васил Левски
Публикувана от Potocka на 19.02.2015

142 ГОДИНИ ОТ ОБЕСВАНЕТО НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА

 

Навършват се 142 години от обесването на Апостола на свободата Васил Левски.

На Васил Иванов Кунчев (1837-1873 г.) българския народ е дал признателните имена Левски, Апостола и Дякона (от дякон Игнатий). След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на XIX в., в широка употреба влиза прозвището Апостола на свободата, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Левски е големият идеолог и неуморният организатор на българската национална революция.

Неговите политически и държавнически виждания следват духа на най-доброто от европейските демократични принципи.

 

Пламенното му посвещение на народното дело, нравствената му чистота и геройската му гибел само пет години преди да се „сбъдне“ Освобождението, отдавна са го превърнали в икона за поколения българи.

Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли (18 юли нов стил)1837  г. в Карлово. През 1845 г. започва образованието си в килийното училище в Карлово. Година по-късно вече учи в местното взаимно училище. Едва на 14 години остава без баща. Неговият вуйчо Василий Караиванов започва да се грижи за него и младият Васил става негов послушник. В периода 1852-1854 г. живее в местния светогорски метох и учи църковно пеене. През 1858 г. е ръкоположен за йеродякон и става църковен певец в църквата „Света Богородица“ в Карлово.
През 1864 г. навръх Великден дякон Игнатий завинаги скъсва с монашеството, като реже косите си и сваля расото. Този акт, извършен пред най-близките, е изключително символичен. Левски радикално зачерква досегашния си живот и се отдава на революционна дейност – превръща се в Апостола на свободата.
Васил Левски е заловен на 27 декември 1872 г. при Къкринското ханче, но и до днес остава недоказано кой е предателят на Апостола.

Днес почитаме иконата на българската свобода Васил Левски. Почитаме, не празнуваме, защото смъртта на най-достойния не е повод за празнуване, а за преклонение. За осъзнаване, че преди да се гордеем с подвига му, първо трябва да сме достойни за него.

Христо Ботев му посвещава стихове, които отекват в сърцата на съвременниците и следващите поколения българи:


О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?


Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.


 

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.